Днес ходих до НАП. Чудесно преживяване – все едно ми рязаха вените в солена вода с ръждясал нож. Прибирам се, отварям една бира. Мия си краката директно в кухненската мивка. Любимата ме сварва. Стоя препариран като водопад – сега такова викане ще падне, че ушната ми лигавица ще избяга в петите: „Кольо, искаш ли да ти опържа картофи за биричката?” Хич и не вярвам какво съм чул. „Ето ти кърпа, меченце. Всъщност картофите са готови. Заповядай.” 100% са ми откраднали колата или суджуците. „Ела в хола да видиш кой ни е дошъл на гости.” Отивам. Ужас – братовчедката Пенка-Луиза с ревящото си бебе. „Ние, Коленце, отиваме за по едно кафе до долу при Галето.


Ей сега се връщаме, ти само наглеждай детето.” Още на „детето” бяха изчезнали. Нора за трети път ми го прави тоя номер – бесен съм, а това бебе не спира да кричи от фотьойла. Отпивам от бирата, взимам го на ръце и го размятвам насам-натам. Не ще да заспи. Помирисвам му смърдела – не се е насрало. Да му дам ли да удари две чаши домашно вино, че да млъкне… или направо една голяма ракия!? Не става – може салатата още да не е полезна за него. Я да го уплаша, може и да заспи. Взимам котката Ивелина и със силен вик я разпвам като Исус на кръста пред лицето на детето. Защо ли няма ефект – това продължава да се дере? Вода не иска, семки да чопли виждам не умее. Ще взема да му почета – прочитам от таблета всички резултати от английското. Пак квичи – много гаден шум, чак отвътре се изпотявам. Отивам за втора бира. Връщам се – гадината е заспала (всъщност му забравих името и не знам дали е мъж или жена). Седя на дивана, не смея да мърдам. Сега пък ме обхваща някаква тревожност. Какво ли му става на туй!? Я да го събудя, по-хубаво да врещи. Побутвам го с пепелника – само се прозява и отново закъртва. Пускам „Напалм дет”, навивам един стар плакат на фуния и припявам. Безрезултатно.


Гледането на бебета е за силно интелигентни люде (към които явно не спадам) – примерно хора завършили пивоварство, футболно коментиране или космонавти. Не може така – хич не ми е спокойно, като не крещи. Свалям буланата от дивана (у нас всичко е в булани), слагам бебето на едната ми ключица, Ивчето на другата, завивам ни всичките същества. Заспали сме като лютеница в маза. Нора се прибира по някое време, Пенка-Луиза си взима човекоподобното, а то ми се усмихва с ръчички (гадост… аз страдам от infantembrachiumfobia – страх от бебешки мишници).
– Норка, пила ли си?
– Нееее…
– Я ми дъхни.
– Ху…
– Олеее, вониш на бай Данчо от осмия. Я кажи какво прави влака, щом излезе от релсите?
– Делайрлра.
– Хаххахахаа. Я кажи отбора „Днипро Днепропетровск”.
– Днипро Днепорперкоркс?
– Мхм… ясна си ми. Аз се боря тука с онова чудовище, а вие се черпите.
– Кольо, искаш ли да се възползваш от мен!?
– А не ве!!!
– Идвай…

Никола Крумов

Коментари

You may also like...

error: Content is protected !!

Харесайте ни във Facebook